Ани Заркова: В България Се ПОДСЛУШВА МАСОВО, но нищо няма да разкрият! Ето защо:

Ани Заркова: В България Се ПОДСЛУШВА МАСОВО

„Подслушването е като проституцията – и да го забраниш, пак ще го има“, каза ми тези дни агент от ДАНС. Тая приказка си върви в службите от времето на „Бръмбаргейт“ – спомня ли си го въобще някой?

Писах тогава статия със заглавие: „Подслушват главния прокурор. Война в държавата!“ Има-няма двайсетина години минаха оттогава, а подслушването в частна полза си остана и в битието, и във фантазиите ни, само дето изпадна от първите страници – скандалите с масово подслушване омръзнаха на читателите. Една и две ли бяха разработките със звучни имена: „Червеи“, „Гризачи“, „Хамстери“, „Таласъми“, „Гном“, „Лиани“ – и всяко от разследванията срещу тях приключи без резултат. Затова и днешния сигнал на ген. Атанас Атанасов, че били подслушвани над 30 партийни десни и неолиберални лидери и водачи на листи в последните избори, не стана сензация. Но пък отвори дума за партията, на която е съпредседател, за оставките на тоя-оня и тъй нататък. А дума – дума вади. Познато.

У нас днес всеки може да каже, че го подслушват – че записват телефонните му разговори, че са турили бръмбари в канцеларията му, че следят с кого си ляга… Може. Стига само да има желание – да се чувства значим с това, че тайните служби го наблюдават, да смята, че така си прави политическа реклама или да си търси повод да иска оставки – на предишното правителство или на сегашното. Може, да. Като нищо може да се оплаче от телевизора или да викне на площада: „Подслушваат меее! Нарушават личното ми пространство, душат ми под чаршафите!“ А може и по 3 пъти на ден да го прави. Няма кой да потвърди думите му или да ги опровергае – не и така, че да му повярват. Няма кой – нито в лично качество, нито в институционално.

Ето, спецсъдът завчера съобщава: проверил в регистрите и видял, че не е давал разрешения да се подслушват политици от „Демократична България“, „Има такъв народ“ и „Изправи се, мутри вън“.

И най-вероятно е така. Но това съвсем не е причина въпросните политици да спрат да твърдят, или да престанат да мислят, че са били шпионирани по време на протестите срещу кабинета „Борисов“.

Защо не е причина? Първо, защото не е работа на спецсъда сам да се проверява – за тия проверки има създадено цяло национално бюро. И второ, защото е ясно, че разрешения за политическа употреба на СРС-та нито се искат, нито се дават. Знае се, че тази употреба е престъпление – защото тя не е в обществен, а в частен интерес – и за подобни действия си има предвиден в закона наказателен текст.

Широко известно е обаче как се заобикаля същият този закон – у нас тия неща са като вица за Гарабед шпионина от третия етаж. Заобикаля се през няколко възможности, дадени нарочно или случайно на репресивните органи от законодателя: Първата възможност е тази, която дава графата- „може да се подслушва без разрешение в неотложни случаи“. В този случай службите прилагат СРС преди да са получили разрешение от когото и да било. Втората е разрешението да се поиска за други „лица“, с които интересното „лице“ е в постоянен контакт – и така съдът да разреши да се подслушва Иван, а реално службите да слушат Драган.

Третата възможност е разрешението да се вземе за някой прочут бандит и до неговите телефонни номера да се добави номера на прочут политик, ужким го броят за свързано с бандита лице, но без да му споменават името. Четвъртата: в искането за подслушване на политика или журналиста да се впише член 253 от НК например – за пране на пари, което е тежко престъпление, подлежащо на разследване със СРС – а до него още 2-3 члена за каквото им скимне. Има и други варианти за заобикаляне на закона за използване на СРС: Прокуратурата да поиска да се оборудва с жици помещение без да има дело, свързано с него. Какъв й е проблемът? Искането е една бланка – с името на обекта, телефоните му и членовете от кодекса. Няма проверка кое как е- нито дали това помещение има връзка с разследваното лице, нито дали описаните телефони са действително на подслушвания човек.

Председателите на окръжните съдилища (не само председателят на спецсъда има това право) слагат на тая бланка подписите си, регистрират подслушването и… това е. Пълна свобода за подслушвачите! 95% от исканията на ченгетата се парафират с „да“. А те си имат и законни основания да унищожат материалите с подробности от личния живот на подслушваните лица, ако в един момент ги погнат: СРС-то е прекратено, изтекъл му е срокът, или заявителят се е отказал да прави от него веществено доказателствено средство. Така следите от престъплението им изчезват.

„Подслушването е като проституцията – и да го забраниш, пак ще го има“, каза ми тези дни агент от ДАНС. Тая приказка си върви в службите от времето на „Бръмбаргейт“ – спомня ли си го въобще някой? Писах тогава статия със заглавие: „Подслушват главния прокурор. Война в държавата!“ Има-няма двайсетина години минаха оттогава, а подслушването в частна полза си остана и в битието, и във фантазиите ни, само дето изпадна от първите страници – скандалите с масово подслушване омръзнаха на читателите. Една и две ли бяха разработките със звучни имена: „Червеи“, „Гризачи“, „Хамстери“, „Таласъми“, „Гном“, „Лиани“ – и всяко от разследванията срещу тях приключи без резултат. Затова и днешния сигнал на ген. Атанас Атанасов, че били подслушвани над 30 партийни десни и неолиберални лидери и водачи на листи в последните избори, не стана сензация. Но пък отвори дума за партията, на която е съпредседател, за оставките на тоя-оня и тъй нататък. А дума – дума вади. Познато.

На 21 май прокуратурата обяви, че се е самосезирала от думите на Атанас Атанасов и е наредила Националното бюро за контрол на СРС да направи проверка в МВР, ДАНС и ГДБОП, откъдето според генерала са пускали уши на протестиращите партийци.

Е, добре. Първата безпрецедентна проверка на прокуратурата за подслушването е при управлението на Костов, когато шеф на службата за сигурност е самият Атанас Атанасов. Тогава се съобщава, че само през 2000 г. съдът е издал 10 000 разрешения за подслушване. Само за 250 от тях МВР е дало обратна информация на прокуратурата, а тя е преценила, че само в 100 случая чутото може да се използва като доказателство в съда. Така под знамето на борбата с престъпността е събрана информация от личния живот на хиляди граждани. Две десетилетия са белязали държавата оттогава с технологичен-подслуивателен, но не с демократичен растеж. Аналоговото подслушване отдавна е демоде. Вече се инсталират на телефоните устройства – и частни фирми го правят – и всичко, което е в айфона ни, може да стане достояние на службите. Смяната на паролите не помага, следят чрез биометричните данни. А софтуерите за следене на карантираните от ковид им помагат – те са създадени уж в полза на общественото здраве, но са полезни и на такива „служители“, които не правят разлика между подслушването и проституцията.

Вярно, с годините правната уредба за използването на СРС-тата се подобри. Прие се, че съдът разрешава използването им и то само при заведено дело, иначе не може. Но как точно ги използват МВР, ДАНС и ГДБОП, знае само един Господ. Никой не контролира отблизо подслушвачите. Да, създаде се бюрото за контрол на СРС-тата, но през 2017 г. тогавашният главен прокурор Цацаров порица в парламента шефа му Бойко Рашков. Защо? Защото направи това, за което получава заплата – внесе годишен доклад за злоупотребите на прокуратурата, МВР и ДАНС със СРС-та. Цацаров излезе на трибуната и истерично заяви: „Подслушване на политици? Няма! Подслушване на магистрати? Няма! На журналисти? Няма!“ И никой не го попита Цацаров откъде знае това, след като по закон подопечната му прокуратура може само да иска, но не и да инспектира шпионирането на гражданите.

И така, никой днес не се съмнява, че властимащите ползват службите за да контролират политическите си и бизнес врагове. Несъмнено е също, че подслушването е техен инструмент – и в оперативните дела, за които им плащаме, и в изработването на компромати в предизборните кампании, за което получават неследващи се дарове. Несъмнено е и това, че в контролирането на своенравни журналисти, министри и депутати и притискането им с така добитите компромати, има състави на престъпления. Съмнително е обаче, че престъпленията този път ще бъдат наказани.

Ген. Атанасов най-добре знае, че подслушвачите са почти неуловими – нищо, че са длъжни да оставят копирани следи в поне 2-3 служби. Той самият навремето беше подсъдим за микрофоните и жиците, които се намериха в апартамента на главния прокурор Никола Филчев. И беше оправдан. И другите подсъдими по делото „Бръмбаргейт“ се отърваха – макар да стана ясно, че „бръмбарите“ са налазили освен Филчев и живущите в цял блок.

Ами цецомобила?

Даже прокуратурата не разбра, май, какви ги е вършил един специален „Кечър“-подслушвач, който е бродил край резиденциите в Бояна, докато по документи през цялото време си е стоял в гаража. За тоя „кечър“ осъдиха тогавашния министър Цветанов, докато беше паднал за 1 година от властта, но го оправдаха, когато неговата тогавашна партия ГЕРБ отново бе върната на власт.

Има само едно довършено наказателно преследване за безобразното слухтене на ченгетата. То е срещу председателката на СГС Владимира Янева – че им е разрешила да подслушват по разработката „Червеи“ цели 500 дни! Осъдиха я на 1 година условно.

Ежегодно е имало нерегламентирано подслушване за натиск и сплашване на политици, магистрати и журналисти, заявява Рашков, като шеф на бюрото за контрол на СРС през 2018 г. А и през 2016 и 2017 г. той отговаря с „да“, като го питат трябва ли законопослушните граждани да се притесняват, че ги подслушват. Но какво се случи след тая равносметка на „независимия“ контролен орган, в който са представени различни политически сили? Смениха началника му. Новият – Пламен Иванов (от партия „Воля“) не рискува кариерата си с приказки. Ако е казал нещо през тия 3 години откакто оглавява комисията, не сме го чули.

Но сега той има думата. Докато го чакаме, да се настроим все пак оптимистично. Защото чувството, че сме в годината на Оруел (когато „Големия американски брат те наблюдава, Великата партия ГЕРБ те следи за двуумисъл, войната е мир, а невежеството е сила) вече ни идва в повече. То е обяснимо в държава, в която шефовете на службите спират да ходят на работа, като се смени правителството – но не е градивно.

Автор: Ани Заркова