Една нова обществена прослойка от вечно възмутени разбирачи и раздавачи на морал и „правилност“ се пръква покрай пандемията.
С отварянето на градове, ресторанти и икономики по целия свят изпъкнаха онези от нас, които са развили патологична зависимост към мерките, маските, карантините и изолацията. Влюбени в локдауна пиари на публичното подчинение, които маскират своето психологическо отклонение като загриженост за общественото здраве.
Тук не говорим точно и изцяло за хората, които агресивно се бориха против свободата и правата на гражданите в разгара на ковид-кризата, когато имаше много повече неизвестност, страх и сравнително високи нива на зараза и смърт в различните държави. Те следва да са тема на друг разговор и критично осмисляне, особено от дистанцията на времето и с оглед на една по-пълнокръвна и детайлна информационна картина за цялата лудост.
Сега да си поговорим за надигащата се вълна от молещи се за несвобода, които просто не са в състояние да се откажат от официално падащите мерки и ограничения. И нещо повече – не са в състояние да позволят и на другите хора да се откажат от тях. Те в голяма степен се припокриват с категорията на най-яростните агитатори за „затваряне веднага“ отпреди месеци, но оперират на много по-екстремно ниво.
Това са хората, които ги е яд, че няма как вече да докладват на полицията съседа, който се събира с още трима човека на вечеря, защото ограниченията са паднали и полицията най-вероятно няма да дойде да закопчае този свиреп престъпник за тяхно дълбоко удовлетворение.
Става дума за онези от нас, които изпадат в паника ако видят човек без маска на открито, в празен парк, при 40 случая дневно в държава с 20 милиона население, например. Това са наистина нещастните жени и мъже, способни да се самоубедят, че хората, които се забавляват в онова отново отворено заведение на ъгъла, са потенциални масови убийци. И нещо трябва да се направи срещу тях.
Тези агенти на тиранията често са журналисти, активисти, „граждани с мнение и позиция“, пристрастени към мерките, маските и нелепите профилни снимки, рамкирани от още по-нелепи социални каузи.
Те минаха от „Затваряне веднага“ през „Този човек ще се ваксинира“, до „Ваксиниран съм“. И пак искат дистанция, с по-две маски на лицето и затворени бизнеси. Ексхибиционизъм на страха и паниката, ритуален танц на преклонението пред откровено корумпирани международни организации с враждебно отношение към всякакви форми на независимост и суверенитет.
ОК, ваксинирал си се, супер, но не го превръщай в геройство и не го използвай като някаква морална тояга, с която да налагаш останалите неваксинирани още „масови убийци“ и „безподобни престъпници“.
И недей да си помисляш да слагаш отново профилната рамка „Затваряне веднага“ ако случаите станат от 50 на 53 за ден.
Но всякакви форми на рационален съвет към такива хора представляват излишно упражнение. Те са подвластни на много по-могъщи сили и лични демони. Ограниченията изкараха наяве дълбоко тлеещи патологии и бесове. Желания да видят хората около тях в клетки, притиснати и смачкани.
Тази нова прослойка на вечно възмутени и пристрастени към мерките – особено ако и като няма нужда от мерки – е съставена от хора с диспропорционално влияние.
Още преди няколко месеца най-рейтинговата либерална водеща в САЩ Рейчъл Мадоу чистосърдечно си призна в ефир, че ще бъде трудно за нея да се настрои към връщането на нормалния начин на живот и ще продължава да възприема всички хора без маски като опасност.
В „Туитър“ буквално прелива от журналисти и активисти, официално верифицирани като важни с онзи син знак, които се състезават да „засрамват“ публично някакви случайни граждани без маски, които не били достатъчно изолирани и дистанцирани. Пускат снимки и сърцераздирателни статуси, все едно са оцелели след престрелка или са взети за заложници от терористи.
Да не говорим за онези публикации, в които международни и твърде влиятелни организации като Световния икономически форум се радват колко хубави били изпразнените заради карантината градове. Медиите също са пълни с коментари как изобщо не трябва и да си помисляме за пълно завръщане към нормалността, а всеки момент отново трябва да има карантина и локдаун, заради поредния нов вариант на вируса.
Истерия, стокхолмски синдром и психологически разпад, представени като важна обществена позиция. Любовта към локдауна е наистина омразно явление. А зависимостта от маски и мерки тепърва ще дава материал за медицината и комедията. Доколкото ни е останала такава.
Владислав Апостолов, коментар специално за Tribune.bg
