По времето на социализма може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен. Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме.
Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички. Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук.
Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците. Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме на воля, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели.
Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни за знанията, които ни даваха. Може здравеопазването ни да не е било на кой знае каква висота, но държавата се грижеше да бъдем здрави, а лечението на болните беше безплатно.
Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински. Може да сме нямали лъскави играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко.
Може да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко, и то с билет по 20-30 ст. Бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си.
Днес магазините са пълни, но ръцете ни празни, а всеки си прави каквото иска. Чужд ми е тоя свят, чужд!
