– Г-н Филипов, трябва ли София да клекне и да вдигне блокадата по пътя на Скопие към ЕС на срещата на 22 юни?
– Е, португалският президент Марселу ди Соза дойде в София, натиска ни. Хората са ротационни председатели на ЕС, искат да оставят някаква следа. В Скопие готвят пътна карта с разписани дейности по сектори и дати. Заев чакал да му се обади сегашният служебен премиер Стефан Янев, за да се видят на границата. Това са селски номера! Заев има зор, не ние. България не бърза за никъде. А имаме и формално оправдание, че сега сме в криза преди избори.
Редно е Заев да дойде в София, да се види със служебния премиер, да изпрати в София външния министър. Вместо това твърди, че топката е в България. Смешна работа! Чак ми е жал. В началото симпатизирах на Заев – пада ми се и далечен роднина от Струмица. Оказа се същата матрица, от която скопските политици не могат носа навън да си подадат.
Скептик съм, че на срещата на Съвета на Европа на 21-22 юни ще има решение за Северна Македония. Би трябвало да е така, защото ролята на служебното правителство не е да е прави резки движения. А даването на зелена улица за преговори с ЕС на Скопие е много важен въпрос.
– Навлизаме ли в нов етап в безкрайния спор със съседите северномакедонци? Стопи ли ледовете общата визита в Рим на президентите Румен Радев и Стево Пендаровски?
– Голямо сближаване на позициите в спора между София и Скопие от съвместното пътуване на двамата президенти в Рим няма. Просто беше направена демонстрация как диалогът на високо равнище между институциите на двете страни и лично между държавните глави могат да влияят върху цялостната атмосфера на отношенията между двете страни. Това беше добър опит, натоварен малко повече със символика, отколкото с ефективност.
Преди 4 април имаше някакъв интензивен диалог между премиери, между външни министри.
Но в последно време диалогът беше замразен
– може би заради вътрешнополитическата ситуация у нас или заради разбирането в Скопие, че при служебен кабинет в България голям резултат не може да се очаква. Щом се стигна дотам Скопие да определят за свой посредник университетския преподавател проф. Владо Бучковски, това е сигурен знак, че нещата са напълно блокирани.
В ситуация на служебно правителство единственият легитимен български политик – президентът Радев, се опита да направи демонстрация как би трябвало да изглежда диалогът между първите хора на двете братски държави. Това е символен опит, свързан с общо честване на светите братя Кирил и Методий. За похвала е и фактът, че Радев отиде до Скопие, за да качи в самолета делегацията на Пендаровски.
Но от журналисти, които са пътували с президентите, разбирам, че особен неформален контакт не е имало. Поне са се опознали по-добре, досега са имали много бърза среща през май 2019 г. след встъпването в длъжност на Пендаровски.
– Реално ли е усещането, че в ЕС са по-благосклонни към позицията на Скопие, отколкото към аргументите на България? Защо не успяхме да убедим европейските партньори в правотата на нашите претенции?
– Дори бих изострил нещата. Това е големият проблем на българската дипломация, действаща до изборите на 4 април. Тя не успя да убеди партньорите си в Евросъюза, че има правилна позиция. Тази дипломация се държеше на моменти високомерно не само по отношение на хората от Северна Македония, но и спрямо партньорите в ЕС. Това доведе дотам да бъде нарушен основният принцип, че съюзите се създават, за да защитават интересите на членовете, а не на кандидат-членовете си. В по-широк геополитически план също има някаква линия. Със защитата на Северна Македония се заеха доста европейски държави. Австрия, Чехия и Словения се обявиха за ускоряване на преговорите със Скопие за членство в ЕС само ден след като България потвърди, че няма да се откаже от ветото, което засега блокира пътя на Скопие към Брюксел.
Виена се опитва да обедини около себе си всички държави, произлезли от някогашната Австро-Унгарска империя
с нейните претенции за движение на юг, към коридорите, водещи към топлите морета.
Но не бива да забравяме, че България в този спор не се бори само с политическия елит в Скопие. Борим се и срещу Сърбия, и срещу част от политическия елит на Хърватия, да не говорим за Словения. Т.е. борим се с цялата югосфера.
Макар че сме членка на ЕС, държавите в алианса предпочетоха да застанат на позициите на една държава кандидат.
Журналисти от Скопие обвиняват дипломатите си, че били пълна катастрофа, но смятам, че те си свършиха работата по-добре от нашите. Успяха да ни вкарат в режим на обяснение с партньорите от ЕС, което трябваше да направим преди 3-4 години, много преди 2019 г., когато правителството на Борисов прие рамковата позиция за отношенията със Северна Македония, приета и от парламента с консенсус. Много преди това решение трябваше да убедим партньорите ни в ЕС и НАТО, че имаме особени отношения със Скопие.
Да не говорим, че в последната година и половина Бойко Борисов се дистанцира и на амбразурата в спора със Скопие бяха поставени външният министър Екатерина Захариева и лидерът на ВМРО и доскорошен вицепремиер Красимир Каракачанов. И в много моменти Захариева губеше мярката.
– Коя е основната ни грешка? Договорът от 2017 г. ли е препъникамъкът?
– Договорът, сключен на 1 август 2017 г., за онзи момент си беше добър. Видя се колко е непълен, недостатъчен в момента, в който Гърция подписа Преспанския договор със Скопие, в който на 36 страници описаха в най-малки детайли изискванията си – дотам какво да пише на металните плочки, които ще се поставят върху паметниците в Скопие, свързани с античната история на Гърция, към които тя има претенции за монопол. Най-голямата ни претенция е, че договорът не се изпълнява. Докато
гърците следят всичко да бъде в срок и вдигат аларма в европейските институции при най-дребното нарушение.
И намират подкрепа в партньорите в НАТО и ЕС. Не можем да се сравняваме с традициите на гръцката дипломация. Гонят си интереса до дупка. 25 години държаха вето на Република Македония до момента, в който си свършиха отлично работата. Сега потриват доволно ръце и се питат как така България не дава зелена улица на РСМ. Ами не дава! Отношенията ни със Скопие са крайно специфични, трябваше това да разясним. Големите членове на ЕС изобщо не се интересуват от това.
– От какво не можем да отстъпим?
– В договора е записано много ясно, че трябва да се разгледат въпросите на общата история. Но благодарение на политическия подход, който проявяват членовете на македонската част от Съвместната интердисциплинарна комисия за история и образование, те се отказаха и от общата история. Започнаха да ревизират вече постигнати споразумения. Друг е въпросът, че и двете страни, особено българската, не намериха достатъчно своя ясна позиция докъде свършва политиката и започва научният дебат по история. От години повтарям, че не трябваше българската страна да обвързва политическото си поведение като държава с резултатите от съвместната комисия. Политиката си е едно, изясняването на историческата истина е съвсем друго. А промяната на учебниците също е друга работа.
Трябваше да сме много по-устойчиви в това да се правят съвместни икономически проекти
Нищо не е мръднало! Четвърта година! Борисов се разсърди на Заев, че не са изпълнени някои от претенциите му за ключови инфраструктурни проекти в Северна Македония. Нито търговска банка, нито телеком – на исканията ни в Скопие казаха „не“. Икономическото ни присъствие в Северна Македония, сравнено с това с гърците, е нищожно.
В последно време отношенията се издигнаха на терена на егоцентризма. Егото на Заев срещу егото на Борисов, егото на техния вицепремиер Никола Димитров срещу егото на Каракачанов. Това е абсолютно вредно за политическия диалог.
Затова Радев показа, че може и по друг начин – махаме саката, говорим си по бели ризи, без преводач. Яко го заядоха Пендаровски македонските журналисти защо разговаря с Радев без преводач. Това е абсолютна догма в протокола в Северна Македония. Пендаровски се изхлузи – ние си говорихме на европейските езици – Радев на български, аз на македонски. Неудобно му е да каже, че му е по-лесно да си говори с Радев всеки на своя език, без да чакат тромавия превод, който е смешен и излишен.
Визитка
Костадин Филипов е известен журналист и коментатор международник. Авторитетен познавач на балканските страни. Дългогодишен кореспондент на БНТ, БНР и БТА в Скопие. Бил е директор на програма „Хоризонт“ на БНР. Потомък на бежански род от Струмица, днес в Република Северна Македония.
